Странджанска приказка...
Еххх, лято, лято... така те обичаме... и начина, по който омагьосваш дните ни, пълниш ги с жарко слънце, с приключения, с нови истории.
Точно с тази мисъл се събудих от селския сутрешен птичи ансамбъл (няма по-добро начало на деня) и онова опияняващо усещане за спряло време. Колко е хубаво и как не искам да ме напуска това чувство... напомня ми за летата на село като бях дете. Най-хубавото време...
Скочих от леглото, нетърпеливо се облякох, пооправих се (по селски), поздравих щъркелите от гнездото на отсрещното дърво и казах: Тръгваме! Без посока, без план... просто караме, влизаме из дебрите на Странджа, пък то ще си покаже къде и какво.
Така и стана. Добре, че има кой да ми се връзва :)
Пътуваме. Пътят се вие главозамайващо красиво, а гората разказва мълчаливо, оплела умело над главите ни с короните на дърветата си най-красивият тунел от шарена сянка и зеленина. Чудно!
Мълчим. Само от време на време някой от двама ни възкликва: оххх, колко е красиво! Другият се съгласява и настъпва пак мълчание.
Хоп, село Българи. Решаваме да навлезем с бавни автомобилни стъпки и да огледаме. Изведнъж се озоваваме в цънтъра на селото. Широк мегдан, просторно, чисто, спретнато. Хубаво село, казвам си наум. Ако сутринта ми се струваше, че времето е спряло, то тук това усещане е по-силно отвсякога. Обръщам се и какво да видя! Изключително красива църква, а пред нея, на единствената пейка, седнал спокойно възрастен мъж с шапка и бастун. Като сцена от филм ми се стори. Възкликвам, че трябва да спрем пред църквата. Слизам чевръсто - боса, разбира се, и веднага сядам до него. Често се държа с непознати хора така, сякаш ги познавам от 100 години. На татко съм се метнала, той беше същият. Веднага завързваме разговор, а аз започвам като дете да разпитвам за селото, за него, за живота тук, за миналото...
От живо село с 700 жители, сега са едва 25, предимно възрастни хора. Пусто и тъжно, казах си. Поизженили се младите преди години, разказва ми, хукнали по градовете всички, за София, за чужбина. Най-младият в селото е с няколко години по-млад от него и така му й викат - Младият :)
Поприказвахме си още малко, разгледахме църквата, много красива - и отвътре, и отвън. Позавъртяхме се още малко, благодарихме за хубавото време, пожелахме си хубав ден и здраве. Тръгнахме с надеждата, като се върнем догодина, да го заварим жив и здрав, та да си поприказваме отново.
Пътуваме. Отварят се поля и шир, слушаме музика, а аз съм щастлива. Винаги съм искала да имам свободата да си позволя един ден да се събудя, да стана и просто да тръгна накъдето очите ми видят, без да мисля и планирам, досущ като днес. Простички неща, а безценни.
Разбира се, в багажника на колата винаги имам торба с дрехи, както се казва, за всеки случай :)
Спирахме по пътя, снимахме, смяхме се, преобличах се, забавлявахме се, разсъждавахме върху живота, българското село, планината, природата и колко много ни е дала. Набрах си страхотен див букет и дивях на воля.
На тази изоставена бензиностанция до село Граматиково беше супер fun :) Нямаше как да я подминем, нямаше как и да не поснимаме. Ценители сме. Макар и да е много тъжно, колко западнало, изоставено и порутено е всичко...
Докато не стигнахме до село Кости. Още с влизането ми направи впечатление красивият червен трактор, а на отсрещния тротоар, възрастна жена, седнала на пейката пред къщата си, наблюдаваща ни любопитно. Завъртях се около този достолепен червен красавец, даже се появи собственикът му, но не пожела да се снимаме заедно, досрамя го май, но пък беше супер мил, дружелюбен и усмихнат. И с него разменихме няколко приказки. За трактора (“в движение е, само една полуоска трябва да се оправи”), за селото, как да стигнем до реката, ей такива работи...
Миг по-късно съм вече на отсрещния тротоар и си говоря с баба Тонка. Душичка. Сама живее, дядото починал, децата не са в селото отдавна. Внуците са по София и те. Веднага се съгласи да се снимаме, даже и мед си купихме от нея, при това чуден. Поприказвахме си още малко, а тя ми обеща догодина пак на пейката да ме посрещне - жива и здрава.
Пожелахме си го и ние и се отправихме към реката по инструкции на нашия човек с червения трактор. Така се улисахме в приказки, че хич и не се сетих да го питам как се казва. Нищо, другия път.
Спряхме колата горе на моста, а надолу пеша. Абсолютна джунгла - диво и красиво. Опарихме се на коприва, прескачахме през храсти от тръни, че се и убодохме няколко пъти, но на кого ли му пука - супер ни е!
А реката, реката е приказка... и тя разказва. Рoмоли и разказва...