Странджанска приказка...
продължението
- Ставай! - чувам тих шепот в ухото си. - Имам идея!
Отварям си очите сънливо и виждам моето момче провесило глава над мен в леглото с онази закачлива усмивка, на която не мога да устоя, а очите веднага ми светват. Усещам лятото, дори през чаршафите, напиращото ранно слънце и задаващата се жега през отворената врата на терасата. Тежката завеса пред нея хвърля безгрижен и топъл нюанс в синьо, който рисува момента по особено красив, вълшебен начин. А птиците навън, аххх, съвършена симфония.
- Искам кафе! - прошепвам сънливо и вече знам, че денят ще е вълнуващ и хубав.
Излюпвам се от леглото, а докато си мия зъбите, той ми разказва плана си, който всъщност не включва нищо планирано и именно това ми харесва. Чудесна възмжност да разходя няколко рокли, се прокрадва през сънената ми мисъл.
- Супер! - откликвам въодушевено аз и вече тичам към кухнята за чаша кафе. Пълня не само душата си с него, но и един голям термос, който ще ни свърши чудесна работа по пътя. Странджа отново ни зове.
Завой след завой, вие се асфалтът горски, докачлив полъх влиза през отоверения прозорец на колата, боса съм, почерняла съм “като циганче”, както баба казваше, все още рошавка, а душата ми е пълна и жадна за приключения.
Странджа е прекрасна. Природата й трепти и вибрира божествено, подарявайки ни цялата си прелест. Не срещаме никого по пътя и този дар като че ли е само за нас. Пътуваме по вече утъпкани, познати пътища и гори, но въпреки това го изживявам по нов и вълнуващ начин, сякаш съм за първи път тук.
И хоп, стигаме турската граница.
Минаваме я след известно чакане и вече на съседска земя се пускаме с лекота по виещата се магистрала, следвайки хълмовете на Странджа. Позлатени ниви, поля и хоризонти се отварят пред нас, едно хууубаво синьо небе, необезпокоено от никакви облаци, а жегата е засъскала вече. Работа кипи в района, разминаваме се с комбайни, тежко натоварени камиони, трактори... жътва е.
Вероятно се досещате, че първоначалната идея е да хукнем към Турция, но особен план и конкретна цел няма. Водещата сила е ентусиазмът ни за пътуване и желанието за нови непознати места. Минаваме покрай Лозенград, но решаваме, че ще му обърнем внимание малко по-късно на връщане и продължваме посока Мидия или Kiyiköy на турски. Уж сме пуснали някаква навигация, но не й обръщаме особено внимание, а използваме така добрия старомоден подход - крайпътните табели и знаци, и разбира се, интуицията на пътешественика. Южният склон на Странджа ни съпътства през цялото време и сякаш ни подсказва и намига закачливо накъде да поемем. Имам й пълно доверие.
Пристигаме в Kiyiköy. Паркираме, зверски огладнели. Пускаме се пеша из градчето, а жегата вече не прощава. Пазарен ден е било, по всичко личи, жалко, че сме го изпуснали. Много обичам пазари, особено по такива места.
И цари едно безвремиееееее....
Решавам да се пофръцкам малко, или по-скоро роклята, с която съм, ме подтикна, като разбира се, обирам почти всички погледи на местните :)
Гладът надделява със страшна сила и решаваме да седнем някъде да обядваме.
Нещо в мен ми подсказва, че това е нашето място. Посрещат ни мъж и жена, изключително гостоприемни, видимо щастливи и доволни, че посрещат чуждоземци, избрали точно тяхното местенце. Започват да ни обясняват на турски нещо за храната, нищо не разбираме, но напълно им се доверяваме.
Вкусно, вкусно, вкусно. Домашно приготвена храна. А хлябът, О, Боже! Почувствах се като у дома.
След този миг на хранително блаженство, усещаме, че денят напредва, плащаме, благодарим на турски (google преводач помогна) и тръгваме доволни и сити.
Качваме се в колата, а вътре е парник. Ще търсим плаж.
Караме в неизвестното и хоп - плаж, къмпинг, река, лодки... чудно!
Без дори да казвам и дума, скачам в първата лодка, оставям моето момче да преговаря цената с местен и зачаквам нетърпеливо.
Тръгваме по реката.
Сменила съм роклята вече, както се вижда, трудно е само на една да обърна внимание, сърдят ми се после :)
Реката е приказна. И всичко около нея...
Влизаме навътре и навътре, и навътре. Щурците и всякакви други съскащи насекоми ни приветстват за добре дошли. Диво е, красиво, девствено, непокътнато. Дори не подозирахме, че ще открием такова съкровище.
След около час слизаме от лодката, колкото и да не ми се иска. Денят напредна съвсем. Скачаме чевръсто в колата и газ.
Слагам трета рокля, че замрънка от багажника, да не би случайно да съм я забравила. Естествено, че не съм :)
Спираме, за да й обърнем внимание и да я снимаме, защото скучно й било, пък и бохемска душа носела, иска си свото :)
Не устояхме на дините и пъпешите по пътя за Лозенград, грабнахме по две от всичко, а аз не се сдържам и снимам наред, каквото очите ми видят.
Стигаме Лозенград и този път сме гладни за сладолед.
Правим разточителна обиколка на централната част на града, купуваме си плодове, баклава и хляб, който изядохме малко по-късно в колата, не защото бяхме толкова гладни, а защото не устояхме на уханието му.
А вкусът - без думи...
И така, пла̀менни момичета, надявам се да съм успяла да ви пренеса, макар и виртуално в нашата странджанска приказка, а за тези от вас, които са пропуснали първата й част, могат да се разходят ето тук.
Пожелавам ви вълшебно лято, точно такова, за каквото си мечтаете.
С обич,
Plámenna