За Бах и още нещо... тук, днес и сега...

Неделя. 

Събудих се сама в леглото. Но усещам любовта в другата стая. Долавям Бах. Побиват ме тръпки (от хубаво), но съм още сънена и не смея да помръдна, да не би да сънувам и да взема да разваля магията на мига. Оставам така няколко минути, напълно потънала в красотата на момента. Обичам класическа музика и нейното разтърстващо влияние върху мен. Винаги съм вярвала, че Великани като Моцарт, Бах, Бетовен, Шопен са имали пряка връзка с Божественото. Техните вълшебни творби са проявление именно на тази вселенска връзка и енергия. 

А сега си пуснете и вие Бах, ако още не сте, и да продължим :) 

💫

Решавам да стана от леглото все пак, пристъпвам рошава към другата стая бавно, а Бах ме завладява с всяка нота. Моето момче ме посреща в хола, направило ми е кафе, разменяме си няколко от онези сладки сутрешни, сънени фрази, които не съдържат нищо съществено, но носят толкова любов. Протягам се и си мисля: ммм, хубаво е!

Неделя е! У дома, топло е, уютно... какво му трябва повече на човек?

Може би котарак. Може би котарак... :) 

Сутринта продължава с обичайните сутрешни ритуали, както обикновено, изпивам си най-вкусното, любимо, първо кафе, правя закуска, чай и сядаме да се насладим на храната (с Бах). Докато пиша тези редове, решавам, че ще кръстя Котарака на него. Аххх, разбира се. Бах! 

Още съм настръхнала (от хубаво). 

💫 

Вятърът навън бумти със страшна сила. Никога не съм обичала силните ветрове, макар и да откривам особена, необятна красота и мощ в тях. Докато наблюдавам през прозореца света навън, наслаждавайки се на сутринта, долавям някъде дълбоко нишката от нуждата да попиша, да споделя, да излея... най-вече пред себе си. Тази година не ми е силна в това отношение. Няколко пъти направих опити да пиша, но... нищо не излиза. Това не означава, че няма натрупан багаж и емоция. Писането тук, никога не е било задължение, а потребност, нужда. Сила, вдъхновение и енергия, които почти винаги се появяват спонтанно, ненадейно, неочаквано. И точно затова го намирам за толкова красиво. По мой си начин, с моето темпо и нагласа, част от вътрешния ми свят.

Запалих си няколко свещи и седнах пред белия лист. 

💫 

Последните дни изчетох тонове съдържание свързано с (почти) изминалата '25-та, която май за повечето хора се оказва тежка година, ако съдя по прочетеното. Цикълът на равносметките, декемврийската рутина на най-щастливите мигове в цветни снимки, събрани и обработени прилежно като по учебник в инстаграм, защото другото не се показва и не искаме да го помним, и най-вече - да го покажем и споделим пред света. Да не би случайно някой да си помисли, че Животът ни не е перфектен и красив колкото на снимките с богато меню от преживявания, екзотика, отрупани маси с храна, светещи елхи с подаръци и т.н.... а дали не крием всичко това най-вече от самите себе си? 

...че страдаме, че ни боли, че сме имали проблеми, че е имало драми, кавги, трудности, премеждия, провали, загуби, кървене, мъка, сълзи... все човешки неща/емоции, напълно нормални при това. 

Дали не е по-лесно да го заровим, да го забравим, да остане някъде там - на тъмно, заметено под килима. Докато не избие и не изкрещи, когато най-малко очакваме. 

Пиша и разсъждавам. Не съдя. Сигурно в част от изброените влизам и аз. Какво клише съм само, а, питам се?! 

И да, много по-трудно и мъчително се говори за трудната част от живота, отколкото за повърхностните, хубавите, материалните, захаросаните неща. 

Защо ли?! И не трябва ли да е обратното? 

Защо празниците са се превърнали в бреме, тревожност, ненужно бързане, стрес и излишни задължения. Защо не правим най-вече това, от което имаме истинска нужда, и за което копнеем, а непрекъснато робуваме и се съобразяваме предимно с нуждите на  ДРУГИТЕ?

Станаха много въпросителните, май, а? 

💫

Точно преди празниците, в средата на декември, в една съботна сутрин, в която  се събудих с нагласата за лежерен почивен ден, получих най-неочакваното черно съобщение. Обичан от всички ни и много близък член на фамилията беше напуснал земния си път. Абсолютен шок! И толкова рано...

А дни преди това не спираше да ме ръчка мисълта: иди да ги видиш, иди да ги видиш! 

Не отидох.

Намирах си глупави и бездушни оправдания, че съм заета или нещо подобно. 

Вътрешният ми глас през цялото време е искал да ми каже, че трябва да си вземем Довиждане, но аз го пренебрегнах. И съжалявам... искрено съжалявам... 

Помня, че си изтървах телефона, когато научих лошата вест. Последваха сълзи, сковах се, студени вълни ме обляха по цялото тяло, стана ми лошо за няколко секунди. Океанска вълна от спомени ме връхлетя, за онези времена и летата на село изпълнени със смях и щастие. Баба, дядо, татко, вуйчо - всички са там и сме заедно. И е толкова хубаво.

Наясно съм, че никога повече няма да се повтори и никога няма да бъде същото. И от това ме боли най-много. 

Че най-обичаните и любими хора, малко по малко намаляват на празничната маса. Неизбежно е. Цикълът на Живота... 

Сълза се стича по дясната ми буза, следва втора, трета... 

Искам да изкрещя силно, за да ме чуят и отвъд: ОБИЧАМ ВИ! 

💫

"Нямам търпение да дойде Новата '26-та, да се свършва вече с тази", чувам навсякъде около мен. 

А защо всички са толкова убедени и сигурни, че това, което предстои ще е по-добро, от това, което имаме в момента? 

Вярата и надеждата в утрешния ден? Най-доброто предстои, нали така?

Или така пише в хороскопа?

Колко е лесно да се хванем за тези "спасителни сламки". 

Но друго ме тормози. Защо винаги гледаме или само назад, или само напред?

А не днес, тук и сега? 

Защо пропускаме сегашния миг, защо е така омаловажен, а всъщност ИМАМЕ САМО НЕГО?

Вчера е минало и никога повече няма да се повтори, утре може и да няма. 

Имаме само МИГА. А най-малко го забелязваме, ценим, най-малко като че ли успяваме да го изживеем, да му се порадваме. Вечно сме в планове за бъдещето или ровим до болка в миналото...

💫

Връщам се към началото на текста, за да видя какво съм написала в крайна сметка до тук. Дали пък не стана тежичък, мрачен...?

Карай, няма никакво значение, какъвто такъв. Няма да редактирам. Това е силата на думите. Извират като водопад и не можеш да ги спреш и контролираш. Важното за мен е, че излизат от душата и сърцето ми. Тук няма правилно и грешно...

💫

Нямам представа каква ще е '26-та, не искам и да знам.

Каква е била '25-та?

Имаше от всичко и именно в това е силата и чара на играта на Живота. Не бих я разгледала нито като хубава, нито като трудна, лоша или черна, а бих могла. Не виждам смисъл обаче. Поне не днес.

Ще се постарая да пусна контрола над утрешния ден, ще се постарая да пусна всмукателната сила на вчерашния и да БЪДА тук, днес и сега! 

Желая просто да съм здрава, да ценя, ама истински да ценя, не само на думи, да обичам силно, да не пренебрегвам вътрешния си глас. Защото ТОЙ знае най-добре, знае ВСИЧКО! 

Наздраве за Живота, тук, днес и сега! 

За финал ще споделя нещо от стената на Ирина Тенчева, което много ми хареса:

"Да сте здрави и радостни отвъд клишетата. Заради себе си! Заради това, че ви има! Не пропускайте добавената стойност на това време, в което заради много и най-различни причини, има магия. Ако е споделена - не я пропускай! Ако си в период, в който се чувстваш сама - повярвай! При всички случаи, ако можеш да я създадеш за някого - непременно го направи!"

И дори понякога да ни се струва, че нищо специално не се случва, пак е прекрасно -  тук и сега! 

С обич! 

Plámenna